Всяка нова година започва с нови надежди и с нови обещания. Не винаги можем да ги осъществим сами. Имаме нужда от помощта и вярата на другите, на хората, готови да вървят заедно с нас. Усещането, че има кой да ти подаде ръка, се поддържа и в голямото семейство на Европа. Неслучайно над 1 милиард евро ще помогнат на млади хора да създадат проекти за доброволци, за идеи на промяната в мисленето и разрешаване на проблеми. Наричат го Европейски корпус за солидарност или казано по-просто - начин да се помага там, където трябва.

Днешната ни история е за стъкларски завод, където постоянно се променят, но даряват, за да се запази ценното, което имат.

Казват, че стъклото и огледалото били като бедния и богатия човек. Различавали се единствено по среброто. Обикновеното стъкло било прозрачно. И хората виждали през него света. Като добавели сребро обаче се превръщало в огледало, което отразявало само лика им. Днешният ни герой знае как да види в стъклото повече - бъдеще.

Данко Калчев е собственик на малка семейна фирма, наследила традицията на белославското стъкло. Началото ѝ поставят двама братя, които в края на 19 век откриват местните хълмове с кварцов пясък, наречени гебета, и създават първата стъкларска фабрика в Белослав. Произвеждали всичко - от мускали за розово масло, през домашна посуда до ръчно изработени уникати.

Още в самото начало се е започнало с ръчното производство с майстори, които са дошли от Турция, от Австрия, от Чехия.

Век по-късно фабриката е световноизвестна. След промените губи пазари и постепенно закрива цеховете си. Данко Калчев спасява последния. Залага цялото си имущество и купува на кредит цеха, в който 40 години е работила майка му. Началото е трудно, апаратурата - стара, а авариите - чести. Разполага с колектив от 15 души, но се справя и дори възстановява ръчното производство. Помагат му европейските програми.

"От 2009 до 2018 година процесът беше много труден. Изискваше много голямо търпение и воля да се реализират такива проекти. След 2018 година нещата се случваха много по-лесно".

За 15 години реализира 5 проекта. Европа дава необходимата глътка въздух на завода като осигурява финансиране за модерно оборудване. Резултатът - няколко иновативни продукта. Заедно с норвежка фирма създават течност за обработка на дърво и текстил срещу пожари, използвана по време на олимпийските игри в Сочи, както и в десетки български театри и
читалища.

Следва разработка на стъклено-композитна арматура, която се прилага при свлачища, екстремни температури, висока соленост или химикали.

"Стъклото е изключително благодатен материал. Той може да издържа на огромни температури. И стъклената арматура, сложена в строителството тя има от 3 до 5 пъти по-дълъг живот, тя нито се разширява, нито се свива. 8 пъти е по-лека, 3 пъти е по-добра на опън и неслучайно развитите страни я прилагат. Подходяща е за мостове, летища, паркинги и подлези", разказва Данко Калчев.

У нас се произвежда само в Белослав. Данко мечтае с помощта на науката да използва отпадъчното стъкло за нанотехнологии. Но е спрян ненадейно.

"2009 година, 6 януари, 3 часа сутринта те събуждат и ти казват след 1 час няма да имаш газ. Стъкларската пещ 30 минути когато няма газ трябва да бъде съборена. Събаряш, поемаш риска, съхраняваш, което можеш да съхраниш, губиш 10 години от своето развитие и почваш да мислиш вече действително какво да правиш оттук нататък".

Данко решил да стане независим - и кандидатствал за изграждане на фотоволтаична система за производство на собствено електричество. Пет години по-късно соларните панели на покрива са изплатени напълно, а новата газова криза не засяга фатално бизнеса.

Според Данко Калчев стъклото е бъдещето на човечеството.

"Без стъкло нашите деца и внуци няма да ходят в космоса! А базата на стъклото е кварцовият пясък. Това е бялото злато на БГ. Аз затова 5 години имам и своята лична кауза - пясъчните гебета на Белослав да не се пипат, да не стават кариери, защото това е бъдещето", казва той.

Мислейки напред, Данко не забравя миналото. Затова поддържа и единствения Музей на стъклото в България. Голямата му болка е, че към занаята вече няма интерес. Старите майстори си отиват, а наследници липсват. В Чехия, Италия и Австрия обаче традицията е жива.

Сърцето го отвежда и до едно приключение, което няма нищо общо със стъклото. Една на пръв поглед екзотична кауза - спасяването на последната българска подводница - “Слава”. Години наред за нея не се намира място и е заплашена да бъде предадена за скрап. Калчев помага като изгражда док за нея до завода в Белослав.

"Когато му казах на командир Кукуров - направил съм ти 80 метра дълго място, 8 метра е широко и 6 метра дълбоко - вика къде ли не съм я водил тази подводница, но в толкова тясно място никога не съм влизал и то, без да работят двигателите! Но успяха момчетата".

В ремонта, продължил близо година, се включва и Съюзът на подводничарите. Днес с гордост посрещат всички, които искат да научат нейната история. И разказват, че е проектирана от жена, въпреки че нежният пол не се допуска на подводници. “Слава” е произведена през 1960 година и участва в Карибската криза край Куба със съветски екипаж. В средата на 80-те пристига в България и става четвъртата наша подводница.

Смелост, отговорност и работа в екип са сред основните качества на подводничарите. Всеки спи на койка, дълга едва метър и 20. Така на подводничаря Ясен Облачки му е останал навика да не отпуска краката си насън. И още - широката моряшка походка, разпознаваема и на сушата. Мечтае да имаме нова подводница и е готов веднага да се качи на борда. Питам го от какво има нужда “Слава” днес. Отговорът - от повече интерес. За да може миналото да се запази и в бъдеще.